Страници

16.03.2015 г.

Берковица, изгубила духа си

Центърът на Берковица, Орнамент от къща, Църквата „Св. Николай Чудотворец”

Никога не бих направила тази констатация сама, защото Берковица беше съвсем нова и непозната за мен дестинация. Но третомартенски се отправихме натам и се оказахме в градче, в което се почувствах в капан...

Берковица всъщност не е лошо място. Напротив, може да бъде приятно преживяване, ако имаш личен автомобил, ако знаеш, че трябва да си направиш резервация за вечеря в препоръчваната механа, и ако си отседнал в уютно местенце. От трите, ние изпълнихме само третото и то по случайност. Избрах къщата*, в която нощувахме, по снимки, но на място ми хареса толкова много пъти повече, че закопнях за своя такава.

Централен площад на Берковица с Часовниковата кула и НЧ „Иван Вазов 1872”

За разлика от къщата обаче, в която имаше свежест, обич, мисъл; градът е овехтял, посивял и изгубил духа си. Така споделяха самите жители, помнещи времето, когато е ставало Движението в Берковица – всички, облечени с новите си, официални дрехи, излизат на разходка, на среща, на раздумка, и центърът на града се е оживявал в празничност без да има празник, в едно тържество на духа (не на класата, не на социалното и икономическо състояние, а на културата, като стремеж и нагласа).

„Тя, Берковица, вече си е село, останаха само еди-колко си човека.” – се чуваше с тъга, а аз се чудех, градовете ни ли стават села или душите ни се свиват в махалички. Защото просторът е винаги толкова голям, колкото душата ти може да облети, и духът на мястото е толкова по-мощен, колкото духът на отделния индивид може да обеме пространството.

Алеята към гарата, Алеята от гарата към града, Поляна до Калето

Та, ето я Берковица, свила се в очите на собствените си жители. Берковица, в която вечеряхме хляб и лютеница от магазина, защото нямахме резервация за вечеря. Градът, в който транспортът е толкова ограничен, че не успяхме да стигнем до Клисурския манастир и половин ден лежахме на поляна до Калето в чакане на влака. И все пак, беше славно лежане, дори велико, както напомня душата ми :)

И ако трябва да завърша с нещо позитивно, то ще е онази реплика, чута мимоходом. Две момчета, две непринудени хлапета, се отправиха към дюнерджийницата. Едното се обърна към другото и каза: „Това е арабската перла на Берковица”, и да му се не знае, беше точно така. Скъпоценностите дебнат отвсякъде, трябват само очи да ги видят и сърце да ги възпее. :)

Изглед към Берковица от Калето



Няма коментари: